Р Е Ш Е Н И Е

№ 132

гр. Нови пазар, 30.04.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Районен съд –  Нови пазар в публичното заседание на седми март през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                                     РАЙОНЕН СЪДИЯ: АТАНАСКА МАРКОВА

 

при секретаря Галина Александрова, като разгледа докладваното от съдия Маркова гражданско дело №957 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид:

 

            Предявена е искова молба с правно основание по чл.124 от ГПК, ведно с искане по чл.537, ал.2 от ГПК от ищеца З.Х.С. ***, действащ чрез процесуалния си представител адв. Н. И. *** против ответниците Т.А.М. и М.М.М.,***.         

            В исковата молба се твърди, че ищецът се свързал в ответницата Т.А., по повод желанието си да закупи имот в родния си край, а ответницата имала намерение да продаде имот в с. Т., обл. Ш.. Имотът се намирал на ул.“***“ №* в село Т. и представлявал дворно място, с около 3 декара площ, с построена къща в него. Независимо че жилищната сграда била в окаяно състояние, а дворът неподдържан, ищецът решил да ги купи. За целта се срещнал с ответницата и нейната майка на име  В.. Постигнали договореност за продажбата за цена от 15 000 лева, която сума ищецът предал лично и в брой на ответницата. Това се случило през пролетта на 1996 г., в дома на ответницата в с. П., обл. Ш..  За покупката ищецът и съпругата му не получили документ, защото ответницата им обяснила, че когато баща й купувал имота също не получил документи от продавачите. След заплащането ищецът и съпругата му започнали да владеят имота, като самият имот представлявал ДВОРНО МЯСТО с площ 3000 кв.м., съставляващо УПИ-II-203 от кв.39 по плана на с. Т., общ. К., обл. Ш., ведно с построеното в имота жилище и гараж, при граници: от двете страни улица, УПИ I-202 и УПИ III-201. През 2009 г. ищецът и съпругата му, заедно с двете им деца заживели трайно в имота, като преди това, през годините, ремонтирали жилищната сграда, поставили врати и прозорци, желязна входна врата, измазали стаите, оградили имота и т.н. Ищецът обработвал около половин декар от дворното място, а останалата част ползвал за паша на животните си. През 2010 г. синът на ищеца сменил дограмата с алуминиева такава, поставил в две от стаите на пода ламинатни плоскости, а на другите две стаи и коридор поставил теракотни плочи. Изградил и баня. През 2016 г. изградил навес с бетонни стени и керемиди. Повече от 20 години ищецът владял целия имот непрекъснато и необезпокояван от никого. В началото на месец юни 2017 г. обаче, той узнал от свои съселяни, че ответницата се е снабдила с нотариален акт за собственост на имота му – нотариален акт №*** г. на Нотариус П. А. с район на действие НПРС. Позовавайки се на изтекла в негова полза придобивна давност, ищецът моли съда да признае за установено спрямо двамата ответници, че той е собственик на имота по давностно владение. Моли също съдът да отмени нотариалния акт за собственост по давност №*** г.на нотариус П. А.. Претендира и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

            На ответниците са връчени съдебните книжа по делото и им е указан законовия срок за отговор по молбата. В срока за отговор такъв е депозиран. Ответниците намират иска за допустим, но неоснователен. Отричат за имота да е заплащана твърдяната сума. Постройката, в която ищецът и семейството му били допуснати да живеят била строена от брата на ответницата на име А.. Ответницата разполагала с документ за собственост на имота, който тя получила от праводателя си Н.Д.М. чрез договора за покупко-продажба. Но тя не го представила на ищеца, защото нямала намерение да продава имота. Самата ответница живяла в имота докато се омъжи. В имота останали да живеят майка й В. и двамата й братя. По-късно те се установили в Р.Турция, а майката, за да не е сама, заживяла в дома на ответницата в с. П.. През 1993 г. единият от братята на ответницата починал, а другият периодично идвал в България и посещавал имота, както и ответницата. Почиствали двора и къщата и правели необходимото, за да запазят имота. Ищецът се свързал с ответницата през лятото на 1997 г. Потърсил я, защото разбрал за наличието на имот, в който не живее никой. Така ответницата разрешила ищецът и семейството му да се настанят и да ползват имота, като го поддържат. Ответницата оспорва твърдението на ищеца, че имотът е бил обявен за продажба. От 1998 г. до 2009 г. данъците за имота били плащани на името на майката на ответницата, а след това от името на ответницата. Отделно от това тя периодично посещавала имота и получавала достъп безпрепятствено. През 2016 г. братът на ответницата Енвер отново посетил Р.България и предвид намерението си по-често да прави това предупредил ищеца да освободи имота. Едва тогава ищецът предявил претенции за подобренията в имота. Ответниците считат ищеца за държател на имота през годините и отричат той да го е придобил по давност. Затова молят, съдът да отхвърли иска и да им присъди направените по делото разноски.

            Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното: Имотът, за който страните спорят по делото се намира в с. Т., обл. Ш.ска и представлява дворно място с площ 3000 кв.м., съставляващо УПИ-II-203 от кв.39 по плана на с. Т., общ. К., обл. Ш., ведно с построеното в имота жилище и гараж, при граници: от двете страни улица, УПИ I-202 и УПИ III-201. Към периода 1956 -1958 г. този имот бил собственост на лице на име Н.Д.М.. След това владението на имота било предадено от собственика М. на бащата на ответницата Т.М., който се казвал А. А.А.. През 1961 г. в имота последният построил къща от 59 кв.м., в която се установил със съпругата си В. М. Х., синовете си А. А.А.) и свидетеля Е.А.М., както и с дъщеря си ответницата Т.А.М.. Към настоящия момент тази жилищна сграда не съществува, а са останали само основите й. През 1980 г. единият от синовете – А.А.А. построил в същия имот едноетажна масивна жилищна сграда с площ 89 кв.м. и в нея се преместил със съпругата си (също на име В.) и децата си, а останала част от семейството на ответницата останало в по-малката жилищна сграда.

            През 1989 г. цялото семейство се изселило в Република Турция и се установило там. Майката на ответницата обаче В. М. Х., както и самата ответница престояли в Турция само около шест месеца, след което двете се върнали в България. По това време ответницата била омъжена за ответника М.М.М.. Последният също се върнал от Турция в България и двамата с ответницата заживяли в с. П., обл. Ш.ска. При тях в същото село се установила и В. М. Х., която към този момент била с влошено здраве и ответницата я взела при себе си, за да се грижи за нея. В процесния имот, след напускането на семейството на ответницата, заживяло семейство, което пребивавало там до 1992 г. От 1992 г. до 1995 г. имотът бил необитаем и неподдържан, нямало прозорци, врати, била неизмазана. През 1995 г. В. М. Х. предложила на семейството на свидетелката Ф.Е.Ш. (живуща в съседния имот до процесния) да купят имота, за да живее в него синът на свидетелката, но до продажба на имота не се стигнало. През същата година в с. Т. вече се установил ищецът със семейството си и поискали да купят имота, на което ответницата и нейната майка се съгласили. Ищецът и семейството му се настанили в имота, направили ремонт, първоначално само поставили прозорци и врати и други ремонти, необходими за да се обитава жилището, започнали да обработват и двора. Към този момент вече по-малката жилищна сграда била негодна за обитаване. Две години след това, през 1997 г. ищецът, съпругата му и нейният брат – свидетеля Д. С. Х. отишли с каруца в с. П., в дома на ответницата и нейната майка, където ищецът и съпругата му дали на В. М. Х., в присъствието на ответницата сумата 15 000 лв., която до този момент успяли да съберат и която представлявала покупната цена на процесния имот. От тогава ищецът и съпругата му упражнявали фактическа власт над имота явно, непрекъснато и необезпокоявано. Към момента съпругата на ищеца е покойница, а ищецът живее в процесния имот и продължава да го използва.

            През 1993 г. в Република Турция починал единият от братята на ответницата - А.А.А., но неговите наследници – съпруга и деца били наясно с това, че ищецът живее в процесния имот и му е предадено владението на същия. Другият брат на ответницата -  свидетелят Е.А.М. също знаел за това обстоятелство. От 1993 г. и до момента същият периодично се връщал в България със съпругата си – свидетелката И. А. М.. Те посещавали имота и се срещали с ищеца, но не отсядали в имота. В процесния имот до момента ищецът направил множество ремонти, смяна на дограма, външна мазилка и др., като значителната част от тях извършил в последните две години.

            През 2010 г. ответницата Т.А.М. се снабдила с нотариален акт за собственост върху процесния имот по давностно владение №*** г., но тя не установила фактическа власт върху имота. През 2016 г. свидетелят Е.А.М. се обадил на ищеца и му казал да освободи имота, на което ищецът отказал.

            Гореописаните факти съдът приема за установени безспорно от посочените по делото писмени и гласни доказателства – представените нотариални актове №*** г. на НпРС; нот. дело №*** г. на нотариус П. А. с район на действие НпРС; служебна бележка от 06.06.2017 г., изд. от „ВиК Ш.“ – ООД; удостоверение за родствени връзки №АР-*** г., изд. от Община – К., удостоверение №*** г., изд. от Общинска данъчна служба – К.; копие от страници на имотен и парцелен регистър; удостоверения за лица с различни имена от 12.12.2017 г.; от заключението по назначената по делото съдебно-техническа експертиза, както и от показанията на свидетелите Ф.Е.Ш., Д. С. Х. и М. Х. Е., както и частично от тези на свидетелите И. А. М., Е.А.М. и Ф. М.М.. Установените факти на базата на тези доказателства, сочат на следните правни изводи: Несъмнено родителите на ответницата получавайки владението на имота и осъществявайки владение върху него в продължение на повече от десет години, са го придобили по давност, както и построените в имота жилищни сгради. Построената по-късно жилищна сграда, която всъщност е била предоставена на ищеца също следва да се счита за собственост на родителите на ответницата, доколкото няма доказателства да е придобита по някакъв начин от някой друг. След смъртта на бащата на ответницата имотът е станал собственост на съпругата му и на децата му, като ответницата е придобила част от този имот по наследство. През 1995 г. майката на ответницата и самата тя са предоставили на ищеца и съпругата му владението на имота. Съдът счита, че от доказателствата по делото това обстоятелство е установено категорично от показанията на посочените от ищеца свидетели – свидетелката Ш., която е най близкия съсед на имота, свидетелят Х. – брат на съпругата на ищеца и свидетелят Е. – кмет на селото. На показанията им съдът дава изцяло вяра, тъй като показанията са безпротиворечиви и нямат разминаване дори и в несъществените подробности. Доколкото свидетелят Х. е брат на покойната съпруга на ищеца, то той би могъл да се счита заинтересован от изхода на делото, но съдът приема показанията му за правдиви, тъй като те изцяло съвпадат с тези на останалите, посочени от ищеца свидетели и най-вече с показанията на свидетелката Ш., която е съсед на процесния имот опреди родителите на ответницата да го обитават и която има преки наблюдения през годините кой ползва имота и кой го посещава, и на която като на съсед съпругата на ищеца е споделяла фактите относно получаването владението над имота, и още на която и близките на ответницата при посещенията си са споделяли обстоятелства относно имота. Предвид данните от свидетелските показания на посочените от ищеца свидетели съдът счита, че се установява безспорно, че през 1995 г. ищецът е получил владението на имота. Установява се, че тогава майката на ответницата е правила опит да продаде имота. Това обстоятелство, заедно с факта (който също съдът приема за безспорен), че ищецът е заплатил сума пари на ответницата и на нейната майка, като „покупна цена“, сочи на факта, че той е получил владението на имота. Също така съдът приема за установено, че освен ответницата и нейната майка, също и другите съсобственици на имота са знаели, че на ищеца е предадено владението на имота. Съпругата на починалия брат на ответницата е споделила пред свидетелката Ш., че знае, че имотът е „продаден“. От 1993 г. в продължение на повече от десет години братът на ответницата Е. М. и съпругата му са се връщали в България, като са знаели, че ищецът е в имота и не са се противопоставили на това. Съдът счете, че не следва да дава вяра на показанията на свидетелите М. в частта им, в която твърдят, че на ищеца е било предоставено само държането на имота, за да го поддържа, както и че ответницата е обработвала двора в имота след 1995 г., а и самите те също. Тези свидетели могат да се считат заинтересовани от изхода на делото, предвид родствената връзка с ответницата, но и в показанията им има противоречия относно намеренията им за този имот. От една страна те твърдят, че всички наследници на А. А.А. и В. М. Х. се разбрали, че целият имот ще остане на ответницата, тъй като тя се грижила за В. Х., от друга страна заявяват, че имат намерение като се пенсионират да се върнат в България и да живеят в имота. Ако действително това е било така, то е необяснимо по каква причина повече от двадесет години те не са заявили това на ищеца. Всъщност, както по-горе е споменато съдът приема, че те са били наясно, че на ищеца е предадено владението на имота и той упражнява фактическа власт на него с намерение да го свои. На показанията на свидетелката Ф. М.М. съдът също не дава вяра. Към момента на събитията, за които говори в показанията си свидетелката е била дете на около 10 години, което създава трудност да се приеме за убедително твърдението ѝ, че тогава тя е възприела уговорката между ищеца и майка й и баба й относно имота.

            Относно твърденията на страните за заплащаните за процесния имот данъчни задължения, се прави извод за следното: От съдържанието на горепосоченото удостоверение, изд. от данъчната служба не може да се изведе категорично становище, нито дори косвен извод, за това кое лице е било владелец на имота, тъй като имотът в службата се е водил на името на лицето, което го е декларирало – първо майката на ответницата, после самата ответница. В удостоверението се сочи на чие име са били заплащаните данъци, а не кой реално ги е плащал. Предвид това данните от въпросното удостоверение не могат да спомогнат да бъде подкрепена тезата на никоя от страните. 

            Предвид тези съображения съдът счита, че предявеният от ищеца иск е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи. Съдът счита, че по делото се установява безспорно, че ищецът през 1995 г. е получил владението на имота и е придобил същия по давност. Ищецът е владял имота със съпругата си, която е починала, към който момент нито той, нито съпругата му са се позовали на придобивна давност. След смъртта на съпругата на ищеца нейните деца не са се позовали на присъединено владение и придобиване на части от имота по давност. Това не са сторили и към момента на подаване на исковата молба. Предвид това за собственик на имота по давностно владение следва да се счита ищецът. Той следва да бъде признат за собственик по давностно владение по отношение на ответниците Т.А.М. и М.М. на процесния имот. Издаденият с нотариален акт №*** г. на нотариус П. А. с район на действие РС – Н., на основание чл.537, ал.2 от ГПК, следва да бъде отменен.

            При този изход на процеса двамата ответници Т.А.М. и М.М.М. следва да заплатят на ищеца направените от него разноски по делото, а именно сумата от 1100 лв.

            Водим от горното съдът

 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

            ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВАНО по отношение на Т.А.М., с ЕГН ********** и М.М.М., с ЕГН **********,***, че З.Х.С., с ЕГН ********** ***, Е СОБСТВЕНИК по давностно владение на следния недвижим имот: дворно място с площ 3000 кв.м., съставляващо УПИ-II-203 от кв.39 по плана на с. Т., общ. К., обл. Ш., ведно с построеното в имота жилище и гараж, при граници: от двете страни улица, УПИ I-202 и УПИ III-201.

            ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 от ГПК нотариален акт №*** г. на нотариус П. А. с район на действие РС – Н., с който Т.А.М., с ЕГН **********,*** е призната за собственик по давностно владение на следния недвижим имот: дворно място с площ 3000 кв.м., съставляващо УПИ-II-203 от кв.39 по плана на с. Т., общ. К., обл. Ш., ведно с построеното в имота жилище и гараж, при граници: от двете страни улица, УПИ I-202 и УПИ III-201.

ОСЪЖДА Т.А.М., с ЕГН ********** и М.М.М., с ЕГН **********,*** да заплатят на З.Х.С., с ЕГН ********** *** направените по делото разноски в размер на 1100 лв. (хиляда и сто лева).

            Решението подлежи на обжалване пред Ш.ския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                            РАЙОНЕН СЪДИЯ: