Р Е Ш Е Н И Е

182

гр. Нови пазар, 29.05.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Районен съд – Н.в публичното заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАСКА МАРКОВА

 

при секретаря Валентина Великова, като разгледа докладваното от съдия Маркова гражданско дело №1553 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид:

 

Подадена е искова молба с обективно евентуално съединени искове с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит – главен иск и евентуален иск за прогласяване нищожността на клауза от договор, от страна на ищеца Б.Г.Б. ***, представляван от пълномощника си адв. Д. Ф. от *АК, против ответната страна „Изи Асет Мениджмънт“ – АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от управителя С.К.К..

            В исковата молба се посочва следното: На ***г. между ответното дружество и ищеца Б.Б. бил сключен договор за паричен заем №*** и му били предоставени заемни средства в размер на 2 000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40 %; годишен процента на разходите - 48,07 %; срок на погасяване 12 месеца, с месечна погасителна вноска 204,94 лева. Съгласно чл.4 от договора, заемателят се задължил да осигури в срок до 3 дни едно от двете предвидени в договора обезпечения - две физически лица, отговарящи на зададени условя, или банкова гаранция. Договорено било при неизпълнение на едно от тези две условия той да дължи неустойка в размер на 2 679,84 лева, която да престира разсрочено, към погасителните вноски по кредита, месечно в размер на 223,32 лева. Така падежното вземане нараснало до 428,26 лева. Ищецът усвоил изцяло заемната сума, но счита, че не дължи неустойка и плащания за лихва, поради нищожност на договора. Счита, че договореният в чл.2, т.6 от договора фиксиран годишен лихвен процент нарушава добрите нрави, внасяйки неравноправие между страните по договора в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Налице била нееквивалентност между предоставената услуга и договорената цена, с което се нарушавал принципът на добросъвестност в облигационните отношения. Договорената възнаградителна лихва значително надхвърляла размера на законната лихва. При формиране размера на възнаградителната лихва, като критерий за добросъвестното й определяне следвало да се има предвид размера на законната лихва. Противоречаща на добрите нрави била клаузата за размер на възнаградителна лихва, надвишаващ трикратния размер на законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва, ведно с договорената в чл.4 от договора неустойка в размер на 2 679,84 лева, надхвърляла много повече от три пъти законната лихва, тъй като неустойката представлявала скрит добавък към печалбата на кредитора. Неустойката следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, а поради невключването ѝ посоченият в договора размер на ГПР не бил реално прилаганият в отношенията на страните. Посочените клаузи от договора, като противоречащи на добрите нрави и неравноправни били нищожни, но в случая не следвало да се прилага разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би бил сключен без недействителните му договорки, доколкото той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без възнаграждение. Предвид това целият договор следвало да се счита нищожен. Също така ищецът сочи, че тази уговорена в договора неустойка нямала присъщата за неустойката обезщетителна функция, а водела до неоснователно обогатяване на заемодателя, което било в разрез със спазване принципа на добрите нрави. Неизпълнението на поетото задължение да се осигурят в тридневен срок от сключване на договора поръчители, отговарящи на зададени завишени изисквания, или пък да се внесе банкова гаранция не довеждало, според ищеца, до сигурни неблагоприятни последици за кредитора му. С тези и други, подробно изведени аргументи, ищецът моли съдът да прогласи нищожността на договор за паричен заем №*** от ***г., евентуално да бъде прогласена нищожността на чл.4 от договора. Претендира се и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение.

            От страна на ответното дружество, в законовия срок е постъпил писмен отговор на исковата молба, чрез процесуалния му представител адвокат М.К.от *АК. В отговора се заявява неоснователност на предявените искове. По отношение на договорения фиксиран годишен лихвен процент и относно твърденията на ищеца за внасяне на неравноправие в правата и задълженията на страните се посочва, че законът не предвижда допустими размери на възнаградителната лихва. Ответната страна смята, че е спазено единственото ограничение на законодателя, предвидено в чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите да не надвишава петкратния размер на законната лихва. Ищецът бил предварително информиран за всички условия на кредита, включително и за размера на възнаградителната лихва. Информиран, той имал свободата да приеме предложените условия или да не сключи договора. В стандартния европейски формуляр, който ищецът получил преди сключване на договора, подробно били описани и изискванията към обезпечението, както и размера на неустойката. Обстоятелството, че ищецът бил некоректен към кредитора си и не предоставил обезпечение, стояло извън волята на ответното дружество. Договорната лихва се явявала цената за ползваните парични средства, включваща разходи на търговеца, конкуренцията на пазара, риск за неизпълнение и други компоненти. По отношение искането, при евентуалност да се прогласи нищожността на чл.4 от договора се аргументира, че законът не е поставил изискване при уговаряне на неустойка кои вреди следва тя да компенсира. В случая непредоставянето на обезпечение поставило дружеството в риск от неизпълнение, който обаче риск би бил покрит от обезпечението. Ищецът получил заемна сума от 2 000 лв. без да даде никакви гаранции за връщането й. Относно твърденията на ищеца за твърде висок размер на договорената неустойка, ответната страна счита, че твърденията влизат в противоречие с нормалната житейска логика и най – вече с принципа на свободата на договаряне. Затова се моли съдът да не уважи молбата за нищожност на тази клауза, а ако счете молбата за основателна, то да уважи иска само частично - за част от размера, съобразявайки претърпените вреди от неизпълнението на длъжника. Ответната страна възразява по отношение претендирания размер на адвокатското възнаграждение.

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното: На ***г. между страните по делото е сключен договор за паричен заем №***, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заемна сума от 2 000 лв., като последният се задължил да я върне в срок от 12 месеца, на 12 вноски, на конкретно посочена в договора дата от всеки месец, като размерът на месечната погасителна вноска е от 204, 94 лв. Страните са уговорили фиксиран лихвен процент по заема 40%; годишен процент на разходите 48, 07 % и лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора 0, 11 %. В чл.4 от договора е регламентирано задължение за заемателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от двете обезпечения, посочени в договора, а именно: двама поръчители, всеки от които да отговаря на конкретни изисквания (да реализира трудово възнаграждение; да има нетен размер на осигурителен доход над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответното дружество; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банки и финансови институции, или ако има, то кредитната му история в ЦКР на БНБ за една година на назад да е със статут на „редовен“), или банкова гаранция с бенефициер заемодателя за общата дължима по договора сумата, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в определения срок, заемателят ще дължи неустойка в размер на 2 679, 84 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се прибавя сумата от 223, 32 лв. Така общата месечна погасителна вноска възлиза на 459, 28 лв.

В договора между страните е посочено, че същият е сключен по предложение на заемателя и при предварително представен на заемателя стандартен европейски формуляр, съдържащ индивидуалните условия по бъдещия паричен заем.

В изпълнение на задълженията си по договора ищецът заплащал месечни вноски по заема до 27.08.2018 г., когато внесъл сума от 115 лв. С покана за доброволно изпълнение от 01.10.2018 г. ответното дружество уведомило ищеца, че тъй като е преустановил плащанията си, то ще пристъпи към принудително събиране на остатъка от дължимата сума по договора, ако в срок до 25.10.2018 г. не плати две погасителни вноски – 856, 52 лв. В писмото е отбелязано, че неиздълженият размер по договора от страна на ищеца е от 1932, 86 лв.

Горепосочените обстоятелства се установяват от представените по делото в заверени копия документи: договор за паричен заем №*** от ***г.; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити; погасителен план към договора за заем и покана за доброволно изпълнение от 01.10.2018 г. Също така по делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се доказва, че договорения между страните фиксиран годишен лихвен процент надвишава около четири пъти размера на законната лихва за периода на договора. Размерът на законната лихва е от 10 % годишно, или 0, 833 /3/ месечно, а договорната лихва е от 40% годишно, или 3, 333 /3/ месечно върху размера на договорената заемна сума. Ако, обаче се има предвид размера на общата погасителна вноска от 428, 26 лв., то лихвеният процент на заетата парична сума от 2 000 лв. е от 224 %.

Всички горепосочени факти са установени с категоричност по делото, като те не са и спорни между страните. На база на доказаните факти от посочения доказателствен материал съдът счита, че се налагат следните изводи: Предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения договор между страните като противоречащ на добрите нрави, поради това, че с него е договорен фиксиран годишен лихвен процент от 40%, съдът намира за неоснователен и недоказан. На първо място следва да се коментира заявената от ответната страна теза, че възнаградителната лихва, освен възнаграждение за заемодателя, представлява и вид обезпечение, доколкото от заемателя по договора не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. В тази насока от ответната страна е посочена съдебна практика, която няма задължителен характер за настоящия съд. Настоящият съдебен състав не споделя така изложеното становище. Възнаградителната лихва представлява цената, която заемателят заплаща за това, че му се предоставят определен размер средства за определен период, т.е. това е цената на услугата. Тя не може да има обезпечителен характер. Обезпечението е гаранцията, която заемодателят получава в случай на неизпълнение на задълженията от страна на заемателя и има съвсем различна функция от договорната лихва. При неизпълнение от страна на заемателя договореният по-висок размер на възнаградителна лихва не би гарантирал вземането му. Предвид това са неприемливи мотивите, че размерът на възнаградителната лихва следва да е завишен като обезпечение на задължението.

В случая относно размера на договорната лихва е от значение да се има предвид, че няма нормативно ограничение при договарянето на размера й. Вярно е, че съдебната практика в редица решения на съдилищата приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие. В настоящия случай е видно, че надвишението не е значително, а и следва да се зачита свободата на договаряне между страните. Ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно е записан в договора, и се е съгласил с него. Няма основание тук да се счете, че е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при положение, че както по-горе бе споменато, няма предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова има обаче за годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.4 от ЗЗП годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В разглеждания казус годишният процент на разходите е определен към максималната допустима стойност, съгласно законовите разпоредби, но не я надвишава. Доколкото при формиране на ГПР се взема предвид размера на договорната лихва и тук ГПР не надвишава допустимия размер, то не може да се приеме, че клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Поради това и предявеният иск за прогласяване нищожността на договора съдът намира за неоснователен и недоказан и счита, че като такъв той следва да се отхвърли.

По отношение на предявения иск в условията за евентуалност – за прогласяване нищожността на клауза от договора – чл.4, поради неравноправие и като накърняваща добрите нрави, то съдът счита, че този иск е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи. С въпросната клауза (ал.2 на чл.4) е предвидена неустойка за неосигуряване на обезпечение - поръчителство. Така уговореното задължение за неустойка няма характера на неустойка. В тази насока изложените от ищцовата страна аргументи са напълно състоятелни. Неустойката в договорните отношения има за цел да обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение при неизпълнение. В настоящия случай тя е уговорена като санкция за непредставяне на обезпечение, а не като дължимост при неизпълнение на задължението за погасяване на договорната сума. Задължението за неустойка би следвало да възникне ако заемателят преустанови плащанията към заемодателя, а в случая заплащането на неустойката е започнало паралелно с плащането на сумите по договора – главница и договорна лихва, поради което в такава една функция тя нито обезпечава изпълнението, нито го обезщетява, нито замества друг вид обезпечение – напр. поръчителство. Рискът от неизпълнение по един договор следва да се носи с обезпечаване на задълженията по него и при невъзможност за предоставяне на обезпечение по договора следва той да не се сключва, а не следва да се включва уговорка за допълнително заплащане. Така по същността си предвидена в сключения между страните договор неустойка представлява реално увеличение на възнаграждението за ответната страна и я обогатява без да има основание. Размерът ѝ надвишава размера на заема и договорната лихва взети заедно и по този начин заобикаля ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК за определянето на ГПР. Затова клаузата на чл.4, ал.1 и 2 от договора между страните е неравноправна и противречаща на добрите нрави. Конкретното основание за неравноправност в случая следва да е по чл.143, т.5 от ЗЗП. Поради това и следва да бъде обявена за нищожна.

При този изход на процеса на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответната страна следва да заплати в полза на РС – Н.държавна такса за уважената част от исковата молба – относно евентуалния иск, който е с цена на иска от 2 679, 84 лв. Така дължимата държавна такса е от 107, 19 лв., както и сумата от 227, 40 лв. – възнаграждение за вещото лице, изготвило експертизата, което е било заплатено от бюджетните суми на съда.

В производството по делото ищецът е представляван от процесуалния представител адв. Д. Ф. от *АК при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, което е видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие, като за представителството ищецът не е заплатил възнаграждение. Поради това са налице условията по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата и на това основание съдът следва да постанови в полза на представителя на ищеца да бъде заплатено възнаграждение, съобразно уважения иск, в размер, съгласно Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Конкретният размер следва да се определи в съответствие с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата и така определен възлиза на сумата от 417, 59 лв. Именно този размер ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния представител на ищеца.

На ответната страна също се следват разноски, съобразно отхвърлената част от исковата молба, като в случая независимо, че в представения списък на разноските е посочено, че страната е представлявана от адвокат и юрисконсулт, то се следват разноски за възнаграждение за един представител (арг. от разп. на чл.78, ал.1 от ГПК). Не следва да се включват в дължимите към  ответната страна разноски тези, направени за изготвянето на експертиза, тъй като същата е от значение за уважения иск и поради това те следва да останат в тежест на ответника. Съобразно отхвърлената част от исковата молба на ответната страна следва да бъдат заплатени от страна на ищеца разноски за възнаграждение на представител в половин размер, а именно разноски от 150 лв.

Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави клаузата на чл.4, ал.1 и 2 от договор за паричен заем №***, сключен на ***г., между ответната страна „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ – АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София 1324, ж.к. Люлин №7, бул „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К. и ищеца Б.Г.Б., с ЕГН ********** ***, по силата на която е регламентирано задължение за заемателя :„в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банки и финансови институции, или ако има - кредитната му история в ЦКР на БНБ за една година на назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“). Поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя за сумата по чл.2, т.7, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор“, както и с която страните са уговорили, че „при неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави на обезпечение в срока по предходната алинея, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 2 679, 84 лв. Неустойката се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочени в чл.2, т.2, се добавя сума в размер на 223, 32 лева.“

ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД от страна на  Б.Г.Б., с ЕГН ********** *** против„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ – АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София 1324, ж.к. Люлин №7, бул „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К. за признаване на нищожност на договор за паричен заем №***, сключен между същите страни на ***г., като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ – АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София 1324, ж.к. Люлин №7, бул „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К. да заплати на Б.Г.Б., с ЕГН ********** *** направени по делото разноски от 417, 59 лв. (триста и петдесет лева).

ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ – АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София 1324, ж.к. Люлин №7, бул „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К. да заплати по сметка на РС – Н.сумите: 107, 19 лв. (сто и седем лева и деветнадесет стотинки) държавна такса 227, 40 лв. (двеста двадесет и седем лева и четиридесет стотинки) – възнаграждение за вещото лице, изготвило експертизата по делото.

ОСЪЖДА Б.Г.Б., с ЕГН ********** *** да заплати на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ – АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление в гр. София 1324, ж.к. Люлин №7, бул „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.К.К. направени по делото разноски от 150 лв. (сто и петдесет лева).

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Ш. в двуседмичен срок, от връчването му на страните.

 

 

                                                                      РАЙОНЕН СЪДИЯ: