Р Е Ш Е Н И Е№29

гр.Ш.20.ІІ.2014г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският окръжен съд,в открито съдебно заседание на единадесети февруари 2014 г.,в състав:

Председател:Лидия Томова

Членове:1.София Радославова

2. Теодора Димитрова

при участието на секретар Г.С.,като разгледа докладваното от председателя В.гр.д.№ 6/2014г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производство по делото е образувано по въззивна жалба на Н.А.Б.,ЕГН **********,с п.адрес:с.П.,Р. област,съд.адрес:гр.И.,Р. област,ул.”В.Л.”№ 67,ет.1,ап.2А,адв. Д.Д.,против Решение № 339 от 6.ХІ.2013г. по гр.д. № 122/2013г. на Н. районен съд,с което на основание чл.124ал.1 от ГПК е прието за установено по отношение на ответниците С.А.М. и Н.А.Б.,че ищците по делото М.С. А.,С.М.С. и Р.М.Ю. са собственици на недвижими имоти,находящи се в землището на с.Г.,Ш. област и представляващи:1/поземлен имот с идентификатор 18188.13.12 в местността”К.”,с площ 16,998 дка и 2/нива в местността „З. к.” с площ от 7,990 дка,като на основание чл.108 от ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху същите имоти.

Оплакванията във въззивната жалба са за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение.Моли да бъде отменено първоинстанционното решение и вместо него да бъде постановено друго,с което искът да бъде отхвърлен.

Постъпил е писмен отговор от въззиваемата страна по реда и в сроковете на чл.263 от ГПК,с който се оспорва въззивната жалба ,като се иска да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.

С определение по чл.267 от ГПК ,постановено на 22.І.2014г.по настоящото в.гр.д. № 6/2014г.на ШОС,е приет като доказателство представеният от жалбоподателката Н. А.Б. писмен договор,сключен на 28.V.2012 г. между нея като наемодател и третото лице Н. А. А. ,като наемател ,за отдаване под наем на земеделска земя,представляваща нива в землището на с.Г.,община К.,област Ш.в местността К.,с площ 17 декара.

Въззивният съд,като обсъди оплакванията по жалбата, изложените възражения по нея в писмения отговор на въззиваемите и ищци в първоинстанционното производство и като прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка,прие за установено следното:

Депозираната въззивна жалба е подадена от процесуално легитимирано лице-ответник в първоинстанционото производство,

отговаря на законовите изисквания по чл.260 и 261 от ГПК и е депозирана в законовия срок.Ето защо същата е редовна и допустима.

Разгледана по същество, жалбата се явява основателна и доказана,поради следното:

Производството пред първата съдебна инстанция е образувано по предявен иск от ищеца М.С.С. първоначално,а впоследствие и с присъединени ищци С.М.С. и Р.М.Ю./последните двама като наследници на починалата съпруга на първия ищец/,против ответниците С.А.М. и Н.А.Б.,с правно основание на иска по чл.108 от ЗС-да бъде признато с решението на съда,че ищците са собственици/съсобственици/ на процесните два земеделски имота,както са описани по-горе ,като бъдат осъдени ответниците да предадат на същите ищци владението върху тези имоти.Цената на исковата претенция е 3230 лева,съгласно представените данъчни оценки за процесните имоти/л.50 и л.51/.

Безспорно е по делото,като се установява и от приложеното удостоверение за наследници,издадено от Община К.,изх.№ 42/8.ІІ.2013г./л.8 от гр.д.12282013г. на НПРС/,че ответниците са законни наследници на А.М.С.,поч.28.І.2003г. в с.Г.,община К.,област Ш.

За да уважи иска, районният съд изцяло се е позовал на показанията на разпитаните двама свидетели Д.Я. и А.М..Въззивният съд намира,че от тези показания по никакъв начин не може да се направи категоричен извод за обстоятелствата,приети от районния съд за несъмнено доказани,а именно,че от 1996 година ищецът владее процесните земи като свои,непрекъснато и необезпокоявано ,без противопоставяне и оспорване на владението му,респ.че в резултат на това е придобил собствеността върху тези земи по давностно владение.Тези изводи са необосновани е не кореспондират на данните по делото,вкл. и на тези,съдържащи се в свидетелските показания.Не са изложени мотиви защо съдът приема,че в полза на ищеца е започнал да тече срок за давностно владение от 1997 година,при положение,че собственикът на процесните земеделски земи А.М.С. е починал през 2003г. Свидетелят А.М. твърди,че „А.С. влиза в ТКЗС с неговите ниви на баща му/С.С./ и когато ги раздават през 1995 г. нивите той ги работеше до 2010 година” .Според същия свидетел, „нивите са на А.С.”,но ищецът М. А. ги работел. На какво основание,не е установено,но при тези данни следва да се приеме,че ищецът е бил само държател,но не и владелец на същите земи.Свидетелите не съобщават нищо за другите двама ищци.

Още по-малко заключенията на районния съд съответстват на писмените доказателства,които в гражданския процес,в ч.във вещноправните спорове се ползват с по-голяма доказателствена сила от гласните доказателства.

Видно от приложеното и прието като доказателство по делото Решение № 0005 от 13.ІІ.1995 година на поземлената комисия в гр.К.,община К., на А.М.С.-наследодателя на ответниците,е признато и възстановено правото на собственост върху процесните два недвижими земеделски имота,намиращи се в землището на с.Г.,община К.,на основание чл.27 от ППЗСПЗЗ и влезлия в сила план за земеразделяне в с.землище.Това решение е влязло в сила и първоинстанционният съд го е отразил във фактическата част на мотивите си,без обаче да го зачете.

В мотивите на обжалваното съдебно решение е посочено и друго решение на същата поземлена комисия,със същия номер и дата,с което пак с план за земеразделяне е признато правото на собственост на наследниците на М. С. С. върху два земеделски имота,ниви в землището на с.Г.,които са с различна площ от тези в посоченото предходно решение на поземлената комисия,а вторият имот е и в различна местност,т.е. касае се за други имоти,различни от процесните.Наследници на М. С. С. към м.ІІ.1995г. са били А.М.С./наследодателя на ответниците/ и Н. М. О..

Въпреки,че е посочил фактите по постановяването на посочените по-горе решения на поземлената комисия,районният съд не е обсъдил и анА.зирал тези писмени доказателства по делото и не е извел никакви фактически и правни изводи от тях, което е довело до необоснованост на съдебното решение.Съдът е длъжен не само да констатира нА.чието на едни или други релевантни обстоятелства по делото,но и да направи съответните изводи от тях във връзка със спора,а това районният съд не е сторил.По този начин е игнорирано важно и съществено доказателство,с което се установява ,че през 1995 година за собственик на процесните земи е признат наследодателят на ответниците,а не този на ищците. Посоченото по-горе решение на поземлената комисия е стабилен административен акт и е документ, легитимиращ ответниците като собственици на процесните имоти.

Районният съд е допуснал необоснованост и като се е позовал на материА.те по приложеното гр.д.№ 287/2009г. на НПРС,от които „приема за установени по категоричен начин” фактите относно давностното владение на ищците върху процесните земи.Това позоваване също е извършено формално,декларативно,без излагане на доводи и съображения от страна на първоинстанционния съд и без да се сочи кои именно материА. от приложеното дело какви изводи налагат. По-важното в случая е ,че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила,като незаконосъобразно не е зачел задължителната сила на съдебното решение по приложеното гр.д.№ 287/2009г. на НПРС.В противоречие с императивната норма на чл.297 от ГПК,районният съд не се е съобразил с влязлото в сила решение № 9 от 19.І.2010г. по посоченото гражданско дело/постановено впрочем от същия съдия/,с което предявеният на основание чл.14ал.4 от ЗСПЗЗ иск на ищеца М.С.С. против ответниците С.А.М. и Н.А.Б.,за признаване за установено,че ищецът е собственик на 48400 декара земеделски земи,между които и два земеделски имота,ИДЕНТИЧНИ с процесните имоти в настоящото производство, е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Независимо от горното,настоящият въззивен състав намира за необходимо да изложи и следното:

Дори да се приеме,че след смъртта на А.М.С. през 2003г. ищецът започнал владението върху процесните земи,с предявяването на исковата молба на 22.ІV.2009г.,по която е образувано гр.д. № 287/2009г.на НПРС,давността се прекъсва и давност не тече,докато трае съдебният процес-чл.84 от ЗС вр. с чл.115.ж и чл.116а от ЗЗД.Т.е. до 13.ІІ.2013г.,когато е заведена исковата молба,предмет на гр.д.122/2013г. на НПРС, предвидената в чл.79ал.1 от ЗС десетгодишва придобивна давност,не е изтекла в полза на ищците за процесните земи.

С оглед и във връзка с всичко изложено по-горе,въззивният съд намира,че обжалваното първоинстанционно решение е необосновано и незаконосъобразно.Ето защо въззивната жалба срещу същото решение е основателна и доказана.Поради това атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго,с което предявеният на основание чл.108 от ЗС иск да бъде отхвърлен като неоснователе и недоказан.

Водим от горното,Шуменският окръжен съд

Р Е Ш И :

Отменява изцяло Решение № 339 от 6.ХІ.2013г. по гр.д. № 122/2013г. на Н. районен съд,като вместо него постановява:

Отхвърля изцяло като неоснователен и недоказан предявения от ищците М.С.С.,ЕГН **********,***,С.М.С.,ЕГН ********** *** Р.М.Ю.,ЕГН ********** *** иск против ответниците С.А.М.,ЕГН **********,*** и Н.А.Б.,ЕГН ********** ,от с.П.,Р. област, с основание на иска чл.108 от ЗС-за признаване ищците за собственици на следните недвижими имоти,находящи се в землището на с.Г.,Ш. област и представляващи:

1/поземлен имот с идентификатор 18188.13.12 в местността”К.”,с площ 16,998 дка и

2/нива в местността „З. к.” с площ от 7,990 дка,

както и за предаването от ответниците на ищците владението върху същите имоти.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател:

Членове : 1. 2.