Р Е Ш Е Н И Е№93

град Ш., 05.08.2014 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на петнадесети юли, две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Свилен Станчев

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Й. Димов, с участието на секретаря Т. К. в. т. д. №239 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №16/11.02.2014 г. постановено по гр. д. №151/2013 г. по описа на Районен съд – В. П. (ВПРС) са били осъдени „Интертекс България 2009” ООД, ЕИК-........., гр. В. П., обл. Ш., ул. „Б. С.” №116, представлявано заедно от управителите Р.а И. А.а-Х. и И. Д. И., да заплати на „Евротекстилс” ЕООД, ЕИК-......... с. В., общ. Омуртаг, обл. Т., ул. „Х. Д.” №2, представлявано от Е. Д. на основание чл.288 от ТЗ, във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД сумата в размер на 9819.34 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка на дрехи от 2012 г., с отразено предаване във фактура №193/30.11.2012 г., издадена от „Евротекстилс” ООД, ведно със законната лихва върху сумата , считано от 29.03.2013 г. до окончателното и изплащане. Освен това ответникът е било осъден да заплати на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и сумата от 326.66 лв., които представляват мораторна лихва върху вземането за главница за периода от 01.12.2012 г. до 29.03.2013 г. Претенцията за мораторна лихва за сумата над 326.66 лв. до сумата от 334.87 лв. е била отхвърлена като неоснователна и недоказана. Ответникът е бил осъден да заплати на ищеца сумата от 1188.04 лв. представляващи деловодни разноски съразмерно с уважената част от исковете. Ищецът е бил осъден да заплати на ответника сумата от 11.78 лв., представляващи разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответника по иска - „Интертекс България 2009” ООД, ЕИК-........., гр. В. П.. Последният подал въззивна жалба, в която сочи, че не е доволен от постановеното решение. Твърди, че постановеното от първоинстанционният съд решение е в противоречие с материални и процесуални норми. Твърди във въззивната жалба, че задължението на ответника като възложител на работата по договора за изработка е свързана със заплащане от страна на крайния получател, както и с одобрение на стоката по качество. Сочи, че първоинстанцинният съд неправилно е приел, че доказателствата по твърдения направени в първото по делото заседание не са допустими, доколкото същите не са били сочени в исковата молба. Твърди, че първоинстанционният съд също неправилно не е бил допуснал до разпит свидетели за ответника, които е следвало да установят клаузи по договора между страните. Твърди, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 от ГПК не е приложимо когато не се спори за наличието на съществуващо договорно отношение, а касае смисъла на постигнатите договорености. Моли да бъде постановено решение, с което да се отмени постановеното от първоинстанционният съд решение, като бъде постановено друго, с което да се остави без уважение исковата претенция и да бъдат присъдени на ответника направените пред двете инстанции разноски.

Подаден е и отговор на въззивната жалба от представител на ищеца, в който се сочи, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Твърди, че не е имало подобна уговорка за заплащане на дължимите суми по договора след приемане на работата от трето по договора лице. Твърди, че плащането на изработеното е следвало да стане след приемането. Твърди, че не са налице данни по делото продукцията представена от ищеца да е била бракувана от ответника, както се твърди. Сочи, че изпълнението на поръчката е било прието без възражения от страна на ответника, както и че последният е издал фактура, която е била предадена на ответника. Установено е от доказателствата по делото, че счетоводната фактура е била осчетоводена от ответното дружество. Моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение, както и да и бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.

В съдебното заседание за въззивника се явява адв. В.Т. от Варненска АК, който поддържа посоченото във въззивната жалба. Моли да му бъдат присъдени сторените в двете инстанции съдебни разноски. За ищеца по първоначалния иск се явява адв. Н.В. ***. Последната се придържа към изложеното от нея в отговора по въззивната жалба моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение, както и да и бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата се явява частично основателна.

От фактическа страна в настоящото производство се установи следното:

Между страните е бил сключен договор за изработка за 1394 бр. панталони модел „Sumatra”, код 131. Същите са били изработени от дружеството ищец - „Евротекстилс” ЕООД, ЕИК-......... с. В. и надлежно предадени на ответника - „Интертекс България 2009” ООД, ЕИК-........., гр. В. П. в качеството му на поръчващ. Изработването станало след предаване на материалите от страна на поръчващия на изпълнителя, за което е имало оформена складова разписка №36/12.11.2012 г. За предаването на готовата продукция страните оформили Приемо-предавателен протокол от 30.11.2012 г., надлежно подписан от двете страни. При предаването на готовата продукция била издадена и фактура №193/30.11.2012 г., в която е посочено, че се издава за „изработка на ишлеме на дамски панталон Sumatra 131, 1394 бр., с ед. цена (без ДДС) – 5.87 лв., на обща стойност от 9819.34 лв. (с ДДС). От приетата пред първоинстанционният съд ССЕ се установява, че посочената фактура е осчетоводена и от двете страни, както и че ответникът в качеството си на поръчващ по договора за изработка е ползвал данъчен кредит за сумите. В ССЕ назначена по въззивното дело, която има по-скоро значение на допълнителна по отношение на назначената от ВПРС експертиза, е установено, че в счетоводството на ответника не е постъпило плащане от страна на трето лице, което се сочи, като краен получател на посочените вещи и което е следвало да заплати на поръчващия сума за изкупуване на продукцията.

Изложената до тук фактическа обстановка не е спорна между страните. Правният спор се оформя около това настъпил ли е падежа на задължението на ответника да плати или не. В тази насока са твърденията на въззивника и ответник в първоинстанционното производство. От една страна последният твърди в отговора на исковата молба пред ВПРС, че по уговорка между страните плащането на задължението на ответника е следвало да настъпи след като трето по спора лице – фирма от Италия изплати сумите дължими като възнаграждение на ответника. В последствие в първото по делото заседание добавя и ново твърдение, че всъщност плащането между страните било поставено в зависимост не само от плащането от страна третото по спора лице, но и след приемането на продукцията от тяхна страна. Твърди, че стоката била некачествена и третата страна не била приела продукцията и не заплатила изработеното. Ето защо намира, че не е бил задължен по отношение на ищеца и въззиваем.

Доказването на договорката е проведено от въззивника със свидетелските показание на свидетелите Б. С. Г. и М. Д. П. разпитани пред въззивният съд. Първата от тях Б. георгиева сочи, че е присъствала на разговор между управителите на двете фирми, в който било споменато, че сумите ще бъдат заплатени едва след заплащането и приемането на продукцията от страна на италианската форма „Газ”. Сочи, че присъствала на разговора в качеството си на началник цех „Довършително” при ответното дружество. Твърди, че и с други фирми плащането било договаряно по подобен начин. Другата свидетелка също твърди подобни обстоятелства. Сочи, че си тъпрсела работа и случайно присъствала на разговора между представители на двете дружества, при който било уговорено, че плащането от страна на поръчващия ще бъде извършено след приемането и окачествяването на стоката от друга фирма – италианската фирма „Газ” твърди, че по това време, както и към момента не работи за ответника, като работела при тях за времето от януари 2013 г. до май 2014 г.

Предвид изложеното от фактическа страна, както и с оглед на рамките на правния спор въведен пред въззивната инстанция съдът прие следното от правна страна: Съдът не приема за доказано, че между страните е имало установена договорна клауза за срок за плащане, както твърди въззивника за времето след приемане на продукцията от страна на негов контрахент – италианска фирма, както и след съответното заплащане на продукцията от тяхна страна. На първо място свидетелите, които са разпитани във въззивната инстанция са били макар и в различно време служители при въззивника, като последната М. Д. П. е работила при ответника дори след образуване на настоящото производство пред ШОС и то по смисъла на нейните твърдения. С оглед на това съдът намира, че показанията на подобни свидетели следва да бъдат подложени на съмнение. Макар и единни помежду си свидетелските показания противоречат на другия събран по делото доказателствен материал. От една страна свидетелите сочат, че контрахент на въззивника е италианската фирма „Газ”. Това обаче не се подкрепя от данните в производството. От една страна в приетите от двете инстанции експертизи се сочи, че контрахент на ответника е италианската фирма “Grotto s.p.a”. Това разминаване поставя определени въпроси, предвид обстоятелството, че и двете свидетелки твърдят, че са работили при дружеството – въззивник, както и че е било практика да се уговаря подобно отложено плащане в отношенията и с други фирми. Т.е. предвид длъжностите им – „деловодител” и „началник цех” е необяснимо, че те не сочат точното име на италианската фирма. Следва да се има предвид (по-скоро като неточност) и че ответникът никъде – нито в писменият отговор на ИМ, нито в съдебно заседание пред първата инстанция, нито във въззивната жалба сочи коя е италианската фирма контрахент. Също така по делото не са представени каквито и да са други доказателства, които извън свидетелските показания да направят вероятно подобно твърдение. Не са представени данни за други подобни договори с други фирми. Няма също така доказателство за твърдението, че поръчката не е била приета от третото лице поради неточно изпълнение – като напр. документ, с който италианската фирма отказва да приеме поръчката - писмо, с което последната е отказала или пък протокол и др.

Изложеното по-горе илюстрира защо съдът подлага на съмнение и не приема за достоверни свидетелските показания депозирани пред въззивния съд. Но не само това - следва да се посочи, като обстоятелство, което налага изводът, че подобна клауза не е била договорена, че по делото е установено не само, че стоката е приета от ответника и че е издадена на пълно редовна фактура, осчетоводена от ответника. В крайна сметка въззивника с тези си действия и предвид обстоятелството, че е ползвал данъчен кредит по фактурата недвусмислено е показал, че за него е налице редовно извършена доставка, по която същият се задължава. От една страна е можело да се настоява отношенията между страните да бъдат уредени с проформа фактура, а на по-силно основание не е следвало да осчетоводява фактурата, както и да ползва данъчен кредит по нея. Тези обстоятелства, както и факта, че продукцията е приета без възражения от ответника са основание да се приеме, че подобна договорка не е била налице.

Предвид изложеното съдът приема, че депозираната въззивна жалба е неоснователна и не следва да бъде уважаване. Постановеното от първоинстанционният съд решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество и сторените във въззивната инстанция разноски в размер на 450 лв., от които 400 лв. за адвокатски хонорар и 50 лв. за назначената ССЕ.

Предвид обстоятелсвото, че всеки от двата обективно съединени иска – този за главница и този за лихва не надхвърлят 10 000 лв., то настоящото решение не подлежи на въззивно обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №16/11.02.2014 г. постановено по гр. д. №151/2013 г. по описа на ВПРС.

ОСЪЖДА „Интертекс България 2009” ООД, ЕИК-........., гр. В. П., обл. Ш., ул. „Б. С.” №116, представлявано заедно от управителите Р.а И. А.а-Х. и И. Д. И., да заплати на „Евротекстилс” ЕООД, ЕИК-......... с. В., общ. Омуртаг, обл. Т., ул. „Х. Д.” №2, представлявано от Е. Д. сторените от последното разноски за водене на производството пред въззивната инстанция 450 (четиристотин и петдесет) лева.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.